•  Home
•  Register
•  Login
• Български

Отвореното писмо на Стойчо Стоев

Преди няколко дни имаше една статия на Еленко Еленков за абсурдите по българските митници. Днес се запознах с отвореното писмо на Стойчо Стоев относно Националния винен конкурс. Цитирам Ясен Захариев, който казва за г-н Стоев следното: "един от големите български енолози, технолози, изобщо човек, който се е посветил на виното и има талант изкусно да го прави". Сякаш в полето от наведени главици изведнъж и едновременно започнаха да се надигат разни хора, които искат да се промени статуквото. Но ако Еленко не е митнически специалист, то г-н Стоев е в брашна от години. Затова ако Еленко не може да даде предложение какво да се направи, то г-н Стоев със сигурност трябва да има някакви идеи - не примиренческо за завършва писмото си с какво ни се иска, пък какво ще получим. Ако писмото му няма продължение, което да включва някакво предложение, за съжаление ще остане да звучи само като едно мрънкане.


И се сега чудя - толкова ли е трудно да се кажат нещата с истинските им имена? Всички толкова ли сме станали дипломатични, че с риторични въпроси да се опитваме да кажем каквото искаме? Очевидно е, че този конкурс (с ударение на о-то) на Националната лозаро- винарска камара издиша. Няма как някой, който е зависим от членовете си да организира някакво "независимо" събитие. Нали на всички е ясно, че всяка браншова организация защитава интересите на своите хора. Обикновено на най-големите. Ако някой има някакво съмнение по въпроса, бързата справка в устава им казва, че първата цел на камарата е да "Защита на законните права и интереси на своите членове". Всички останали да го ... пардон, да го разберат веднъж за винаги.

Г-н Стоев иска хубавите вина да получат своето заслужено признание - по възможност чрез един добре организиран конкурс. Нямам нищо против. И аз искам абсолютно същото. Но нещата не стават само с искане - всеки трябва да направи нещо ако иска да получи промяна. И точно големите имена в бранша носят най-голяма отговорност - защото най-вече те, наред с всички останали клубове, камари, винарни и прочие дават облика на тази индустрия. И ако те не могат да променят този облик - кой друг очакват да го направи?

Следва самото отворено писмо:

БЪЛГАРСКИТЕ ВИНАРИ НЕ ИСКАТ НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС

След сериозното отстъпление на последната Винария 2009, съпътствана от липсата на интерес от страна на медии, ценители, търговци и по- тревожното -отсъствието на много винарски предприятия; след засилените критики към цялостния формат на Националните дегустации, винената общественост у нас очакваше най-после нещо да се промени и България да има своя истински национален конкурс за вино, каквито са всички международни конкурси.

Десетките медали, които български вина спечелиха на международни конкурси през изминалата година; позитивното отношение на родната журналистика, достигнала в пресиления си възторг дори обявяването на Винен Ренесанс; ласкавото, макар и премерено отношение на световни винени критици към отделни български вина, продиктувано отчасти и от участието на чужди енолози в създаването на тези вина бяха само част от условията, които налагаха създаването на Национален конкурс за вино. Ентусиастите от „Винен наблюдател”, „Винен индекс” и списание „Бакхус” показаха на българските винопроизводители в детайли как се прави и как изглежда един такъв конкурс. Единственото, което те нямаха, освен традиция и популярност, беше онзи брой участващи фирми, който би им позволил да нарекат конкурсите си национални. Точно тези три фактора притежава Националната лозаро- винарска камара и трябваше само желание от страна на това сдружение на българските винопроизводители, за да организира първия национален конкурс. Трябваше, но се оказа че това желание го няма. Управляващите Националната лозаро- винарска камара решиха и тази година да си имаме Национални дегустации на които ще се оценяват винени ресурси под формата на всевъзможни варианти и партиди, заготвени в заводските лаборатории, които никога няма да застанат на рафтовете в магазините във вида, в който ще бъдат дегустирани и оценени.

Един истински винен конкурс би трябвало да отличи добрите вина и да ги покаже на широката общественост, за да могат хората, обичащи виното, да открият тези вина сред изобилието на пазара и да си ги купят. Българските Национални дегустации отличават незавършени вина без концепция и пазарно ориентиране. За повечето от участващите винарски предприятия всичко сякаш опира до спечелването на възможно най-голям брой медали, с което постижение да намерят място в няколкото изречения, които медиите ще напишат за събитието и които само след месец никой няма да помни; защото не само няма да може да си купи тези вина, но дори няма да може и да ги дегустира никъде; ще може само да чуе и прочете за тях, след което бързо ще ги забрави.

Учудващо е, че управляващите Националната лозаро- винарска камара виждат елементи на дискриминация в един конкурс, на който да се състезават единствено реални бутилирани вина, а в същото време дискриминират точно тези завършени вина, лимитирайки броя им, без разлика на сорт и реколта, до общо 5 червени и 3 бели за всяка фирма участник. С това учудващите решения на управляващите не свършват. Дали водени от революционния принцип за равенство и братство ( свободата приемаме, че я имаме) или от нещо друго, за пръв път дегустаторите енолози(които ще са половината от всички дегустатори; останалите ще бъдат неенолози) ще се избират с жребий измежду всички предложени от фирмите участници. Парадоксално. В цял Свят дегустаторите на международни конкурси се избират и канят. Нашите ще ги определи случайността. Защо? Равни по възможности ли са; еднакво добри като дегустатори и като енолози; еднакво запознати с разликите между добрите и отличните вина; еднакво опитни за да бъдат съдии в такова отговорно състезание? Невъзможно. Равни хора няма, равни професионалисти също. Стремежът на всеки професионалист да израсне и да бъде по-добър от другите е в основата на човешкото развитие. Ако отказът от отговорност на организаторите на тази проява да изберат с обсъждане и гласуване най-добрите десет или дванадесет дегустатори – професионалисти е продиктуван от стремеж за запазване на мира в гилдията и пресичане на евентуални брожения от типа „защо този, а не моя дегустатор”, най- добре да раздадат и наградите с жребий. Едното води до другото.

Още по-неясен е принципът на избор на десетте неенолози. Кои са те? Кой и как оцени уменията им на дегустатори и с какво са заслужили да оценяват най-добрите български вина?

В България през последните години се създадоха наистина добри вина. Те получиха признание, и от професионалистите, и от обикновените ценители на доброто вино. Тези вина са на стелажите в магазините и в менютата на ресторантите. Те са тези, които с продаваемостта си и оценките за качество правят една винарска фирма по-добра от друга и един енолог по-известен от колегата си. Ценителите, потребителите и дори търговците все по-слабо се интересуват от борбата за вътрешноведомствено надмощие на винарските фирми. Какъв е смисълът винарни да спечелят златни ритони и по 20-30 медала на вина, които нито ще покажат на Винария, нито ще сложат по рафтовете в магазините? В няколкото изречения, в които безразличните медии ще изброят първите трима по медали ли? Това ли радва българските винарни? За това ли са тези национални дегустации? Така ли изглежда българският Ренесанс?

Добрите вина имат нуждата от истински национален конкурс. Не е страшно, че тази година те ще са петдесет, а догодина сто. Страшното е всяка година да се лъжем, че имаме по осемстотин български вина, достойни за конкурс, а в същото време оцеляването на винарството да зависи от продажбите на вина от по 70-80 евроцента в страните от Източна Европа. Битката за българския пазар е жестока, особено по време, когато все повече чужди вина влизат на него и все по-малко български вина се продават зад граница на цена над 1,5- 2 евро. Всеки винен конкурс, който с рекламата си може да ти спечели поне един нов клиент, да те вкара в поне един нов ресторант или магазин, се превръща в битка на интереси . Но ние- винарите сме хора, надарени да създаваме. По-голям или по-малък, всеки един от нас е творец и изпитва удоволствие, когато усети че е направил добро вино, а не когато се снима със златния ритон; поне аз се чувствам така. Може би затова ми се искаше, след открития урок на журналистите, да видим пътя, който те ни показаха и да направим конкурс с европейско измерение и по европейски стандарт, но… и тази година ще имаме Национални дегустации, за съжаление още по-причудливи и по-несъвършени от предишните.

Стойчо Стоев